Ето го вече и първенецът на планината. За някои туристи, ей това вече е планина. Защото разбира се, вече е достатъчно „високо“. Аз пък се чувствам добре навсякъде сред природата и съм убеден, че съм в по-добра позиция. Красотата ни заобикаля още щом пристъпим извън бетонните си крепости и не е нужно да се търси усилено. Понякога стига да гледаш през клоните на някое дърво, късче небе, усещайки меката трева, върху която си се излегнал. Друг път стига вида на стичаща се по мъх вода в тъмнината на телилейски лес….И на връх Ботев ми харесва, разбира се. Тук от високото, започваш да осъзнаваш истинския мащаб на планината и ти се струва подвиг това, че малка прашинка като теб се опитва да я прекоси. Разбира се подвиг не е. С всички тези хижи, заслони, маркирани пътеки и изгледи към селца и градове си осигуряваш спокойствието на човек тръгнал на разходка, а не на пионер – първопроходник.
Няма да се качвам на върха. Там бях миналата година със семейството си. И сега пред очите ми е гледката във всички посоки. Имахме късмет да бъдем тук в средата на юни, когато на тази височина си е разгара на пролетта. Цветя навсякъде. Повече отколкото може да си представиш. Бях взел със себе си „Определител на висшите растения в планината“, за да ми помага да открия тези, които не познавам. Оказа се, че макар и доста богат на материал, определителят е твърде недостатъчен, за да отговори на многообразието от цъфтящи растения през този сезон. Освен това беше интересно да отбелязвам всички хрумки на природата по отношение на аранжировката. Например стотици стърчащи салепи в море от бледо жълтозеления цвят на царичето, около спускащо се поточе. Или пък местата с изцяло жълт пейзаж. Отдолу поле от сграбиче и над него туфи с жълт крем, бял оман или пък жълт напръстник. Малки, ситни цветчета, които можеш да различиш само ако главата ти е до земята или пък стърчащите високо стъбла на чемериката. Цветя на поляни, по единично. Цветя по скали, под течаща вода, до ръба на неразтопени ледени езици. Ледниците пък бяха любимото забавление на сина ми. Хем си по къси гащи, хем се пързаляш по лед или пък се скриваш от слънцето под ледена козирка.
Ами удоволствието от пръскалото. Избрахме си делнични дни за този район и когато се качихме на водопада, бяхме съвсем сами. Това означаваше, че няма с кого да се съобразяваме. Катерехме се по скалите, пихме стичаща се по скалите вода, къпахме се нагазили във вира точно под струята на водопада. Последното разбира се, придружено с викове предизвикани от режещия студ на ледниковата вода. Но пък слънцето бързо ни подготвяше за следващия студен душ. После подухна вятър и ние полегнали на топлия камък, гледахме как струята на водопада се разпрашава на хиляди капчици и до нас достига като мъгла. Или пък как някой по-силен порив отпраща мъглата на далеч, върху отсрещните скали, като осигурява живителна влага за порасналите по скалите растения. Накрая, точно там от където във висините започва пръскалото, се появи малко облаче. Изглеждаше така, сякаш водопада се излива право от небето, от малкото пухкаво нещо надникнало иззад ръба на скалата.
От мястото имам и друг спомен. Бяхме на около 20 минути от хижа Рай по посока към върха. Спряхме да си починем. На поляна оградена от гора, недалеч от нас притича сърна с малкото си. Поляната беше широка и имахме възможност да ги погледаме няколко секунди. Когато се скриха, от другата страна се появи още едно малко, което никак не бързаше да стигне майка си. Сърнето без всякакъв страх дефилираше по поляната, поспирайки или пък изведнъж подскачаше на място играейки с въображаем приятел. Така бавно стигна до мястото където беше се скрила майка му с другото сърне. Влезе в гората, но след миг се върна на поляната за още един тур. Този път в лудо тичане и подскачане, все едно майка му е дала още 5 минути преди да се прибере, за да си пише домашните. Беше съвършеният израз на Радост и Свобода. Само младостта е способна така да се наслаждава на живота…
Вечерта на няколко метра от хижата, на самата пътека видяхме отрязана глава на малко сърне. Какво съм почувствал и какво чувствам сега, сигурно лесно може да разберете. Убеден съм, че беше на веселото сърне, което не се страхуваше да поскача на открито. Не се бунтувам. Изпитвам недоумение. Как може? Кого ще нахрани? Ами нали сме в резерват„Централен Балкан? Нямам доказателства, но сигурно беше дело на мъжете от хижата. Загорели от слънцето планинци, които си познават чудесно района със всичките му „богатства“и които в края на краищата са дошли тук да печелят. И явно обичат района или поне богатствата му. Но все пак, не защото съм вегетарианец, дали си струва да отнемеш едва започнал живот, само за удоволствие на небцето…
Валентин Грандев. Сайтът на Валентин – www.vprirodata.com