fbpx

Учителят Говори – (05) Мъдрост

жито

Бог е Лю­бов, Мъд­рост и Ис­ти­на – три ве­ли­ки свя­та, за изу­ча­ва­не­то на ко­и­то е нуж­на ця­ла­та веч­ност.

Три не­ща има, по ко­и­то мо­жем да поз­на­ем Бо­га. Те са:

Бо­жи­я­та Лю­бов, ко­я­то но­си пъл­ния жи­вот.

Бо­жи­я­та Мъд­рост, ко­я­то но­си пъл­на­та свет­ли­на и хар­мо­ния в све­та.

И Бо­жи­я­та Ис­ти­на, ко­я­то но­си съ­вър­ше­на­та сво­бо­да.

И ко­га­то се го­во­ри за три­те ли­ца на Бо­га, ние под­раз­би­ра­ме:

Пър­во­то ли­це на Бо­га е Лю­бов­та, про­я­ве­на в Жи­во­та.

Вто­ро­то ли­це на Бо­га е Мъд­рост­та, изя­ве­на в Свет­ли­на­та на зна­ни­е­то.

Тре­то­то ли­це на Бо­га е Ис­ти­на­та, про­я­ве­на в Сво­бо­да­та.

Ето за­що, три са до­пир­ни­те точ­ки на чо­веш­кия дух с Бо­жия Дух: пър­ва­та е Лю­бов­та, вто­ра­та е Мъд­рост­та, тре­та­та – Ис­ти­на­та. От пър­во­то до­кос­ва­не на чо­ве­ка с Бо­га, у не­го се явя­ва един из­б­лик на Лю­бов; той се прев­ръ­ща в из­вор на жи­вот, кой­то пос­то­ян­но бли­ка. И по­не­же то­зи из­вор тряб­ва да на­ме­ри своя път на дви­же­ние, явя­ва се вто­ро­то до­кос­ва­не на Бо­га – Мъд­рост­та, за да очер­тае пъ­тя на то­ва дви­же­ние. И за­то­ва пър­ви­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е жи­во­тът. Вто­ри­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е зна­ни­е­то. Тре­ти­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е сво­бо­да­та.

Ко­га­то Ду­хът при­до­би­ва зна­ние, свет­ли­на­та се по­я­вя­ва ка­то ре­зул­тат. И ко­га­то го­во­рим за Бо­жес­т­ве­на­та Мъд­рост, ние под­раз­би­ра­ме всич­ка­та свет­ли­на на без­п­ре­дел­но­то прос­т­ран­с­т­во, ко­я­то ни­ко­га не угас­ва. Свет­ли­на­та е дре­ха на Мъд­рост­та. Фи­зи­чес­ка­та свет­ли­на, от ко­я­то ние се пол­з­ва­ме, е ре­зул­тат от из­лиш­на­та енер­гия, ко­я­то Кос­мич­ни­ят Чо­век про­и­з­веж­да при сво­я­та ум­с­т­ве­на дей­ност. Кос­мич­ни­ят Чо­век е при­до­бил тол­ко­ва зна­ния, че има из­ли­шък от свет­ли­на.

Мъд­рост­та – то­ва е све­та на веч­ни­те Бо­жес­т­ве­ни фор­ми, из­тъ­ка­ни от Лю­бов­та. Лю­бов­та е са­ма­та съ­щи­на, а Мъд­рост­та пред­с­та­вя фор­ми­те на хар­мо­ни­я­та, ко­и­то се из­ли­ват в му­зи­ка и по­е­зия.

Мъд­рост­та е свят, в кой­то се кри­ят от не­за­пом­не­ни вре­ме­на всич­ки не­ща, ко­и­то Бог е съз­дал, всич­ки не­ща, ко­и­то въз­ви­ше­ни­те ду­хо­ве са съз­да­ли и всич­ки не­ща, ко­и­то чо­ве­ци­те са съз­да­ли на Зе­мя­та. За­то­ва то­зи свят е дос­тъ­пен и за нас. От то­зи свят из­ти­ча ис­тин­с­ко­то, съ­щес­т­ве­но зна­ние. И ко­га­то то­ва зна­ние пре­ми­не през три­те свя­та – Бо­жес­т­вен, ду­хо­вен и фи­зи­чес­ки – и да­де плод в тях, то­га­ва то ста­ва ре­а­л­но за нас.

Щом ка­то Мъд­рост­та из­г­рее в чо­веш­ка­та ду­ша, вся­ко не­що в ума на чо­ве­ка оти­ва на сво­е­то мяс­то. Всич­ки идеи ста­ват яс­ни, оп­ре­де­ле­ни и ид­ват в пъл­на хар­мо­ния. Умът на чо­ве­ка се от­ва­ря и той виж­да, че то­зи ве­лик Бо­жес­т­вен свят е кра­сив, че в не­го ца­ру­ва хар­мо­ния и ред, и че ко­га­то мъд­рост­та уп­рав­ля­ва, ре­дът не се на­ру­ша­ва. Той виж­да да се раз­к­ри­ва пред не­го­вия дух не­о­бят­но по­ле за ра­бо­та. И то­га­ва той за­поч­ва да гра­ди. За­що­то пра­во е – са­мо Бо­жи­я­та Мъд­рост за­до­во­ля­ва ду­ха на чо­ве­ка.

Ала пъ­тят на Мъд­рост­та е най-тру­ден. Той е път за Учи­те­ли­те. Са­мо съ­вър­ше­ни­ят чо­век, са­мо Учи­те­лят мо­же да про­я­ви Мъд­рост­та.

Да вле­зе чо­век в Цар­с­т­во­то Бо­жие, то­ва за­ви­си от не­го­во­то зна­ние и мъд­рост, а не от не­го­ва­та Лю­бов. В Цар­с­т­во­то Бо­жие по бла­го­дат не се вли­за. Да вле­зе чо­век в Цар­с­т­во­то Бо­жие и да му да­дат там поч­те­но мяс­то, то­ва за­ви­си от не­го­ва­та мъд­рост.

Мъд­рост­та е най-го­ля­мо­то доб­ро на Не­бе­то. Тя е най-го­ля­мо­то и нет­лен­но бо­гат­с­т­во, с ко­е­то чо­веш­ки­ят дух мо­же да раз­по­ла­га. Мъ­дър ли е чо­век, той при­те­жа­ва най-го­ля­мо­то Бо­жие бла­го. Ко­га­то чо­век има мъд­рост, той е умен, си­лен и свет­ли­на­та му ви­на­ги из­г­ря­ва. Чо­век без мъд­рост не е още ис­тин­с­ки чо­век. И ко­га­то ние го­во­рим за Чо­ве­ка, под­раз­би­ра­ме съ­щес­т­во на Мъд­рост­та. Чо­ве­кът е на­ре­чен “син на Мъд­рост­та”. Ка­за­но е в Пи­са­ни­е­то: “И ве­се­лях се в Не­го­ва­та оби­та­е­ма зе­мя, и нас­лаж­де­ни­е­то ми бе­ше с че­ло­ве­чес­ки­те Си­но­ве”. То­ва са ра­зум­ни­те чо­веш­ки Си­но­ве, в ко­и­то Мъд­рост­та се е ве­се­ля­ла.

Бог чрез Мъд­рост­та е съз­дал Все­ле­на­та. Съз­дал я е за­ра­ди Си­но­ве­те на Мъд­рост­та. Бог пре­бъд­ва в тях, те раз­би­рат Не­го­ва­та Мъд­рост и Го сла­вят. За­що­то Сла­ва­та Бо­жия се от­к­ри­ва са­мо по за­ко­на на Мъд­рост­та. За­то­ва са­мо мъд­ре­цът мо­же да сла­ви.

Мъд­ри­ят чо­век е опи­тал и про­ве­рил всич­ко, ко­е­то знае. У мъд­рия чо­век има неп­ре­о­до­лим стре­меж към Лю­бов­та. В не­го има же­ла­ние и най-мал­ко­то съ­щес­т­во, ко­е­то ви­ди – да го обик­не, да му нап­ра­ви ня­как­ва ус­лу­га. За­що­то мъд­ре­цът ед­нак­во це­ни и го­ле­ми­те и мал­ки­те не­ща.

Мъд­ре­цът жи­вее без за­кон. Глу­пе­цът тряб­ва да жи­вее със за­кон и под за­кон. Ако мъд­ре­цът жи­вее със за­кон, той е не­щас­тен. Ако глу­пе­цът жи­вее без за­кон, и той е не­щас­тен. Мъд­ре­цът жи­вее спо­ред он­зи жив за­кон, кой­то Бог е на­пи­сал в ду­ша­та му. Той се на­ми­ра из­вън ус­ло­ви­я­та на вре­мен­ния жи­вот.

Ти, кой­то се стре­миш към Свет­ли­на­та, чуй ду­ми­те на Мъд­рост­та:

Ис­каш ли да ус­во­иш Бо­жес­т­ве­на­та Мъд­рост и тай­ни­те на Жи­ва­та При­ро­да, каз­вам ти, ня­ма друг път ос­вен стра­да­ни­е­то.

До­ка­то се­диш, до­ка­то роп­та­еш, до­ка­то се оп­лак­ваш, ти си да­леч от Мъд­рост­та.

Прес­та­неш ли да се­диш, ти си бли­зо до Мъд­рост­та.

До­ка­то фи­ло­соф­с­т­ву­ваш, ти си да­леч от Мъд­рост­та, от своя Учи­тел. Прес­та­неш ли да фи­ло­соф­с­т­ву­ваш, ти си бли­зо до Мъд­рост­та, ти си при но­зе­те на своя Учи­тел.

Ко­га­то из­гу­биш сми­съ­ла на жи­во­та, тър­си то­ва, ко­е­то све­ти.

Учи се при то­зи, кой­то но­си свет­ли­на.

 

Пом­ни:

Доб­ро­де­тел­та жи­вее са­мо при то­ва, ко­е­то ни­ко­га не по­тъм­ня­ва. Дру­жи с то­ва, ко­е­то не по­тъм­ня­ва.

Стре­ми се към свет­ли­на­та и не заб­ра­вяй:

Зна­ни­е­то от ед­но мяс­то не ид­ва и Свет­ли­на­та през един про­зо­рец не вли­за. Не­и­з­б­ро­и­ми са пъ­ти­ща­та на Зна­ни­е­то. Не­и­з­б­ро­и­ми са про­зор­ци­те на Свет­ли­на­та.

Вло­жи Мъд­рост­та в ума си, свет­ли­на­та ще дой­де и зна­ни­е­то ще ти да­де сво­я­та по­мощ.

Са­мо свет­ли­ят път на Мъд­рост­та во­ди към Ис­ти­на­та.

 

Откъс от книгата „Учителят говори“.