Беше осмият ден от принудителното ми кацане в пустинята и изслушах историята за търговеца, докато пиех последната глътка от запаса си с вода.
– Виж какво – казах на малкият принц, – твоите спомени са много красиви, но още не съм поправил самолета, вече нямам вода за пиене и ще бъда щастлив, ако можех като теб да тръгна съвсем спокойно към някой извор!
– Моята приятелка лисицата… – подхвана той.
– Мъничък мой, вече не става дума за лисицата!
– Защо?
– Защото от жажда се умира…
Той не ме разбра и отговори:
– Добре е да си имал приятел, дори ако трябва да умреш. Много се радвам, че лисицата ми беше приятелка…
“Той не осъзнава опасността – казах си. – Никога не е изпитвал нито глад, нито жажда. Стига му малко слънце…”
Но той ме погледна и отвърна на моята мисъл:
– И аз съм жаден… нека потърсим кладенец…
Махнах уморено с ръка: безсмислено е да търсиш наслуки кладенец в безкрая на пустинята. Все пак тръгнахме.
Вървяхме мълчаливо с часове, ноща падна и звездите започнаха да изгряват. От жажда малко ме тресеше и ги виждах като насън. Думите на малкият принц танцуваха в съзнанието ми.
– Значи ти също си жаден? – попитах го.
Но той не отговори на въпроса ми. Каза само:
– Водата помага и на сърцето…
Не го разбрах, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.
Беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:
– Звездите са хубави заради едно цвете, което не се вижда…
Отговорих “Разбира се” и без да казвам нищо повече, се загледах в гънките на пясъка, огрени от луната.
– Пустинята е хубава – допълни той.
Беше вярно. Винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо свети тихо…
– Пустинята е хубава – каза малкият принц, – защото крие някъде кладенец…
Изненадах се, когато изведнъж разбрах откъде идва това тайнствено сияние на пясъка. Като малък живеех в старинна къща, в която според преданието имаше заровено съкровище. Разбира се, никой не го намери, а може би не го е и търсил. Но то омагьосваше цялата къща. Дълбоко в сърцето си моята къща криеше тайна…
– Да – казах на малкия принц, – все едно дали е къща или звезди, или пустиня. Това, което ги прави красиви, е невидимо!
– Радвам се – отговори той, – че си съгласен с моята лисица!
Малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах на лунната светлина бледото чело, затворените очи, кичурите коса, развети от вятъра, и си казавах: “Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо…”
И тъй като той се усмихна леко с притворени устни, си казах още: “В този спящ малък принц най-силно ме вълнува неговата вярност към едно цвете, образът на розата, която сияе в него като пламък на лампа дори когато той спи…” И ми се стори още по-крехък. Трябва много да пазим лампите: един полъх на вятъра може да ги изгаси…
Вървях така и призори намерих кладенеца.
Из “Малкият принц” – Антоан дьо Сент-Екзюпери