След изнурително вървене по асфалт из Ихтиманска средна гора, спах близо до село Смолско. Вечерта се потих, сменях дрехи и като цяло не можах да отпочина. На сутринта , отивайки до чешмата , намерих скорец лежащ на пътя. Птичката дишаше тежко със затворени очи. Взех я за да не я сгази някой, макар че автомобили не чух никакви. Тя ме погледна без всякакъв страх(какво по-лошо мога да и направя) и отново затвори очи. Опипах крилата и- сякаш бяха здрави. Дано е само шок. Не знаех какво да правя с нея. Подложих човката и на струята , за да отпие глътка вода и внимателно я оставих до чешмата. Лош знак. Прибрах си багажа и след 10мин, когато отново минах край чешмата, птицата я нямаше. Надеждата, че се е пооправила заживя у мен. После започна дълъг асфалтов път. Първо подминах селото, после някаква каменна кариера, изглеждаща грозна и мъртва. Под горния, жив слой на планината лежи гробница. И в такава можем да я превърнем с безогледната сеч, на която е подложена. Някога в миналото всички планини от Ливан до Индия са били покрити с гори и “развитите цивилизации” са ги превърнали в пустини…. Вървях по леко нагорнище вече повече от час и макар че пътят е широк като за четири коли, не се е мярна нито една. На по-малко от 50 км. от София съм , а ми е самотно като на върха на Балкана. Започна да ми става лошо. Раницата тежи. Наведох глава и гледах как маслените петна преминават под краката ми.Спирах за чести почивки. Нещо с мен не беше наред. След още два часа стигнах до някакво село с Б. Ще погледна в картата. Тук съм се издигнал и виждах Витоша и близката ми цел – Лозенска планина. Легнах край пътя. Не знам колко съм почивал , но като станах, бях още по -зле. Продължих по -пътя без да поглеждам точно на къде ме води. След известно време на един разклон от спираща да се огледа кола, ме заговори човек. Явно не съм изглеждал много добре, щом ми предложи помощ:
– На къде си момче?
– Към Лозен.
– Качвай се! Ще те закарам до Богров, от там имаш 15км.
Качих се и не помня дали разговаряхме и вообще дали се запознахме. Да ме извини човекът, че дори не мога да спомена името му. Усещах дъхът ми да гори- явен признак на температура. На Богров тръгнах към заветния Лозен. От селото в поле, после пак в село -Равно поле. Тук открих вишни покрай къщите. Киселият им вкус прекрасно потушаваше пожара в тялото ми. Продължих под силното слънце, но от всякъде заприиждаха гръмоносни облаци. Водех борба с умората и с желанието да намеря място за бивак. Навсякъде около пътя беше като тресавище от ежедневните дъждове, така че ми трябваше по-високо. Пресякох жп линия и се зададе продължително нагорнище, в края на което се виждаше трафикът на магистралата. А над нея в дебрите на планината се виждаше и манастир. Така ми се искаше да стигна до него. Вървях нагоре с последни сили, а облаците тътнеха заплашително. Почти се виждаше магистралата, когато започнаха първите капки дъжд. Безпомощно. Изведнъж в дясно се появи купол в неовизантийски стил, тъй нехарактерен за нашите църкви. Оказах се пред портите на манастир” Св. апостоли Петър и Павел”. Помолих появилата се монахиня да опъна палтка вън от манастира и да се измия преди да започне бурята. Тя мило ми обясни, че имат стая за пътници, която е на мое разположение. След малко навън валеше като из ведро, а аз се подкрепях с чай и постна манастирска храна на сухо и топло. Получих помощ, когато най- малко я очаквах. Явно Господ се погрижи за своя скорец.
Днес добре отпочинал, без температура, но все още в недобра форма минах през селата с име Лозен, после през някакви вилни зони и накрая с малко упътване слязох на стената на Панчаревското езеро. От там до Бистрица където живее братовчедка ми с прекрасното си семейство. Ще имам кого да почерпя за рождения си ден .
Утре като се наспя към Витоша, през Алеко към Владая и Люлин. Пък каквото сабя покаже.
Валентин Грандев. Сайтът на Валентин – www.vprirodata.com